Могат ли плащанията с дигитални портфейли или в крипто да излязат скъпо на потребителя?

От Германия идва интересна съдебна практика, свързана с прехвърлянето на разходи към потребителите на платежни услуги от страна на търговци, приемащи безкасови плащания. Оказва се, че не всички платежни услуги са създадени равни от потребителска гледна точка и в някои случаи може потребителите да понесат частично и разходите за платежните операции на получателя на плащането (или поне това не е забранено от немския (и българския) национален закон).

Оригиналният пост на Bird and Bird Франкфурт (на английски) разказва за решенията, стабилизирани на ниво федерален съд в Германия, които накратко прокарват разлика между картови плащания, директни дебити, кредитни преводи и други платежни услуги за целите на прехвърляне на разходите на крайния потребител на платежната услуга (клиент на търговеца, в чиято полза се осъществява плащането).
Както знаем, Регламент 2015/571 относно обменните такси за платежни операции, свързани с карти, както и Втората директива за платежните услуги (Директива 2015/2366 за платежните услуги на вътрешния пазар) ограничаха възможността търговецът да прехвърля към потребителя на платежни услуги (и свой клиент) таксите, налагани от картовите схеми и платежните институции/банките във връзка с картовите плащания, кредитните преводи и директните дебити. Това обаче не изчерпва целия спектър от възможни платежни услуги, както традиционно познатите ни банки, платежни и кредитни институции не изчерпват видовете доставчици на такива услуги през последните години. Все повече навлизат плащанията с #crypto валути или с посредничеството на така наречените дигитални портфейли тип PayPal, включително свързани с издаване на електронни пари; след транспонирането на Втората платежна директива бяха регулирани и услуги на т.нар. инициатори на плащания, които позволяват по-голяма бързина при обработката на платежни операции, потвърждавайки на търговеца, че сметката на клиента е автентична и разполага с нужната наличност, като плащането е наредено – което позволява търговецът да се довери на такъв лизенциран посредник и да освободи стоката веднага, вместо да изчака да "види", че сметката му е заверена с парите.
При липса на други съображения в една пазарна икономика всички тези услуги си имат цена. Добре е да се знае, че забраната за прехвърляне на платежните такси към крайния клиент от страна на търговеца, в чиято полза се извършва плащането, не обхващат, поне според немското, а и според българското законодателство, описаните услуги, различни от картови плащания, директни дебити и кредитни карти. Разпоредбата на нашия Закон за платежните услуги и платежните системи ("ЗПУПС", чл.68, ал.4) посочва императивно и изчерпателно забраната за прехвърляне на описаните такси към платеца. По аргумент на противното, българският законодател, подобно на немския, не се е възползвал от делегацията за налагане на допълнителни ограничения по отношение на изискването на такси от платеца съгласно чл.62, т.5 на Втората платежна директива.
В този смисъл решенията на Федералния съд на Германия биха били напълно валидни и приложени към българската действителност – таксите за получаване на плащания, инициирани чрез доставчик на платежни услуги, както и плащания чрез прехвърляне на електронни пари (каквито са те в случая на PayPal) могат да бъдат начислени от получателя на платеца. Така, ако вие, като потребител, захранвате с банкова карта сметката си в PayPal с крайна цел – плащане към даден търговец, тази такса попада под защитата за неначисляване на такси от получателя към платеца. Последващата сделка при бизнес модела на PayPal обаче, която включва издаване на електронни пари срещу захранената сума от вашата карта и прехвърлянето от сметка за електронни пари на платеца към сметка за електронни пари на получателя, може да бъде прибавена към вашата сметка – за това забрана в ЗПУПС липсва. Същото се отнася за услугата по иницииране на плащане.
Все пак горното правило търпи ограничения и те се налагат от транспонирането на Директивата за правата на потребителите 83/2011 в българския Закон за защита на потребителите – член 62в – "Забранява се начисляването от страна на търговците на такси, дължими от потребителите за използване на платежно средство, които превишават направените от търговеца разходи за използване на същото платежно средство." Успокоителното в случая е, че таванът на допълнителното натоварване на цената, което може да се осъществи при използване на платежно средство, различно от дебитна/кредитна карта или кредитен превод/директен дебит е равен на реалните разходи на получателя на плащането във връзка с това средство, т.е., това не може да се превърне в повод за произволно увеличаване на крайната цена за потребителя. Какво означава реални разходи обаче в българския контекст е спорно, доколкото теоретично това може да включва и процент от разходите по откриване и поддържане на сметка на получателя на плащането (търговеца) при доставчик на платежни услуги, който позволява плащания в крипто, например. Ето защо, не би било излишно да се запознаете с разбивката на цената и свързаните с плащането й разходи при вашия избран търговец преди да изберете да го направите по някои от нетрадиционен начин.

Published on Mar 26, 2021

Filled under Publications

About the author

Zhulieta Mandazhieva

I am passionate about technology law, data protection, and financial and payment services. I advise software developers and their clients (not at the same time) on IP, data protection, and commercial matters when negotiating a contract. My typical projects are in IT outsourcing, technology services, and the law of the platforms (including consumer, business, and competition law).

Read more